ПОД ШИПКОВИЯ, НИСЪК ХРАСТ НА ДНИТЕ – душа съм скътала, крило съм свила… На зазоряване – броя бодлите, в плътта ми остри връхчета забили… Броя сълзите бистри на Земята, които хората “роса” наричат… Говоря на Езика на Цветята – най-простия в Света език – ОБИЧАМ! Бодлите шипкови – събирам в шепи. А по кръвта отровата …
ПРЕЗ ОКТОМВРИ ДОЙДЕ СИРОМАШКОТО ЛЯТО… Край стърнищата тихо приседна. Да похапне извади хляб корав от торбата. Раздели го с овчарите бедни… Поизми на реката нозете си прашни и на завет се спря под баира. Гледа пустите пасища – никаква паша. Само вятър над шипките свири… И пое през полето с листа във косите, с диви …
ПРИТИХНАХА ЛЕТНИТЕ ПЛАЖОВЕ. СЛЪНЦЕТО СКОЧИ в дълбоките сенки на Мрака. Угасна деня. Вълна, зажадняла за обич, небето посочи, и после притихна в прегръдките на Вечността. Не питай за мен! Тази вече аз дълго ще пия. И дълго ще плача за всички сломени слънца… По-малка от капчица – в капка море ще се скрия. Ще кръстя …
Понякога съм бяла и добра… Петя Дубарова ПОНЯКОГА ПРЕСИЧАМ НА ЧЕРВЕНО. Понякога пътувам без билет… Понякога обичам вдъхновено! Понякога… минавам за поет. Понякога се скитам под звездите, понесла лампата на Диоген. И питам се – сред хаоса на дните къде изгубих пътя си зелен… Понякога ме вика нощен вятър, и вплита във косите ми листа. …
ЛЮБОВТА СИ ОТИВА. В НЕДЕЛЯ, ПО ЗДРАЧ. Наранена от много човечност… Подир нейните стъпки – мирише на плач. А дъхът й – мирише на Вечност. Любовта си отива – с подути очи, не изтрила грима си вечерен. По мълчанието след нея личи – път към нас няма пак да намери… Няма скоро да мине случайно, …
КАТО ВЪЗДИШКА НА ПИАНО, като сълза на стара къща… Като Пътека, разкопана от всички пориви за връщане… Като усмивка на мечтател, като тревога разпиляна… Като ръка на стар приятел, като усещане за рана… Като очи, които викат към всички небеса беззвездни… Като Земята многолика. Като предчувствие за бездна! Като една Душа – стаена, изпила Времето …
НЕ ПИТАЙ, НЕ ПИТАЙ… СЪЛЗИТЕ СА ГЪСТИ. И тежки са моите мисли. По калните пътища стъпвам на пръсти. Но често над пропаст надвисвам. Не питай, не питай… Отдавна Небето не помни солта на Земята. Не питай! Отдавна зимува в сърцето горчивия цвят на тъгата. Студените пътища… Водят към тебе. А правите – водят към Рая. …
НАМОТА СЕ КЪЛБОТО НА ДНИТЕ ТИ, МАМО… Ето го края. Вече се вижда. Върнеш ли нишката – нищичко няма! Само усилия. И черни грижи. Само мотика. Сушаво лято. Земя корава. И спечен залък. Храниш кокошките. Садиш домати. Твоя свят, мамо, е толкова малък! Вечер, по залез, сядаш на прага, мъдро заслушана в тишината… Звезди изгряват. …
НАЙ-ФАНТАСТИЧНОТО ОТКРИВАНЕ НА УЧЕБНА ГОДИНА! ОТКРИВАНЕ НА НОВАТА УЧЕБНА ГОДИНА – С ПОЕЗИЯ! ВСИЧКО ТОВА СЕ СЛУЧИ В КЛУБ “ЖУРНАЛИСТ” НА 15 СЕПТЕМВРИ в присъствието на няколко десетки почитатели на поезията и на нестандартните хора – готови да разчупват шаблона на Матрицата, и ценители на изкуството да бъдем СЕБЕ СИ – такива, каквито сме (отвътре …
РОДИНАТА НЕ Е ДЪРЖАВАТА, СИНЕ Онази, която ти пие кръвта. Родина – това са просторите сини. Парчето небе. И парчето земя! Онази, попила кръвта на дедите. И белите кости – и черните дни… На майки сиротни попила сълзите – изпратили рожби по чужди земи. Родината, сине – това са полята. Забрадките бели – и черния …
В ОЧИТЕ МИ ЗАПОЧНЕ ЛИ ДА МРЪКВА – дошло е времето… да си вървя. В Душа се влиза само като в църква! На пръсти. И с молитвени слова. Прощавай, че пътеките са мокри! Зарових обич там. И я полях. Защото… Любовта не търси покрив. Ни разни вещи. Може и без тях. От безлюбовие и аз …
НЯМА НИЩО, ЛЮБОВ. НЕ ПЛАЧИ. ЕСЕНТА Е НА ПРАГА. Есента е магьосница стара със жълти очи. Като кротка, ранена Кошута в ръцете ми ляга. Като рижа Лисица гърбът й в полето блести. Есента е на прага, любов. И е толкова тъжно! Че покрива следите ни летни със златен покров… Няма нищо, любов. Никой не е …