ПОД ШИПКОВИЯ, НИСЪК ХРАСТ НА ДНИТЕ – душа съм скътала, крило съм свила… На зазоряване – броя бодлите, в плътта ми остри връхчета забили… Броя сълзите бистри на Земята, които хората “роса” наричат… Говоря на Езика на Цветята – най-простия в Света език – ОБИЧАМ! Бодлите шипкови – събирам в шепи. А по кръвта отровата …
ПРЕЗ ОКТОМВРИ ДОЙДЕ СИРОМАШКОТО ЛЯТО… Край стърнищата тихо приседна. Да похапне извади хляб корав от торбата. Раздели го с овчарите бедни… Поизми на реката нозете си прашни и на завет се спря под баира. Гледа пустите пасища – никаква паша. Само вятър над шипките свири… И пое през полето с листа във косите, с диви …
ПРИТИХНАХА ЛЕТНИТЕ ПЛАЖОВЕ. СЛЪНЦЕТО СКОЧИ в дълбоките сенки на Мрака. Угасна деня. Вълна, зажадняла за обич, небето посочи, и после притихна в прегръдките на Вечността. Не питай за мен! Тази вече аз дълго ще пия. И дълго ще плача за всички сломени слънца… По-малка от капчица – в капка море ще се скрия. Ще кръстя …
Понякога съм бяла и добра… Петя Дубарова ПОНЯКОГА ПРЕСИЧАМ НА ЧЕРВЕНО. Понякога пътувам без билет… Понякога обичам вдъхновено! Понякога… минавам за поет. Понякога се скитам под звездите, понесла лампата на Диоген. И питам се – сред хаоса на дните къде изгубих пътя си зелен… Понякога ме вика нощен вятър, и вплита във косите ми листа. …
ЛЮБОВТА СИ ОТИВА. В НЕДЕЛЯ, ПО ЗДРАЧ. Наранена от много човечност… Подир нейните стъпки – мирише на плач. А дъхът й – мирише на Вечност. Любовта си отива – с подути очи, не изтрила грима си вечерен. По мълчанието след нея личи – път към нас няма пак да намери… Няма скоро да мине случайно, …
КАТО ВЪЗДИШКА НА ПИАНО, като сълза на стара къща… Като Пътека, разкопана от всички пориви за връщане… Като усмивка на мечтател, като тревога разпиляна… Като ръка на стар приятел, като усещане за рана… Като очи, които викат към всички небеса беззвездни… Като Земята многолика. Като предчувствие за бездна! Като една Душа – стаена, изпила Времето …