ПРИТИХНАХА ЛЕТНИТЕ ПЛАЖОВЕ. СЛЪНЦЕТО СКОЧИ
в дълбоките сенки на Мрака. Угасна деня.
Вълна, зажадняла за обич, небето посочи,
и после притихна в прегръдките на Вечността.
Не питай за мен! Тази вече аз дълго ще пия.
И дълго ще плача за всички сломени слънца…
По-малка от капчица – в капка море ще се скрия.
Ще кръстя с любов неродените още деца.
Със вино и хляб ще кръщавам! И дълго ще свети
кръвта на Спасителя в мойте ранени сълзи.
Ще стопля с тъгата си всички самотни планети!
С любов ще целуна листата на всички брези.
И дълго ще галя студената твърд на земята.
Ще милвам душата й синя – вълна след вълна…
На лошите хора ще влея любов във сърцата.
За всички, изгубили Пътя, ще бъда звезда.
Ще бъда в листенце на цвете, в крило на калинка,
в съня на поточе, и в поглед на кротка сърна…
Навсякъде – никъде! Малка, Вселенска прашинка…
И чак на разсъмване пак ще съм земна жена.
Не питай сега! Тази вечер аз дълго ще пия.
До смърт уморена (и трезва) – едва сутринта
по-малка от нокът – в окото на Бог ще се скрия.
Изляла последната капка любов над света…
Гълъбина Митева