НАМОТА СЕ КЪЛБОТО НА ДНИТЕ ТИ, МАМО… Ето го края. Вече се вижда. Върнеш ли нишката – нищичко няма! Само усилия. И черни грижи. Само мотика. Сушаво лято. Земя корава. И спечен залък. Храниш кокошките. Садиш домати. Твоя свят, мамо, е толкова малък! Вечер, по залез, сядаш на прага, мъдро заслушана в тишината… Звезди изгряват. …
Днес трябваше да пиша (по план) “РЕКВИЕМ ЗА ДВАНАДЕСЕТ АНГЕЛИ” Мъртви Всъщност, бяха кучета НО ЧЕТИРИ АНГЕЛИ (ЖИВИ!) ПРОМЕНИХА ПЛАНОВЕТЕ МИ, И МИ “НАПРАВИХА ДЕНЯ”, както се вика Почиствах входове, в Козлодуй. Уморена до смърт (оставаха ми още три входа) – долових някаква суетня пред входа, който току-що бях почистила. Момчета, колелета… НЯКАКЪВ КАШОН. И …
В ДОМЪТ НА МАМА ВРЕМЕТО Е СПРЯЛО… Часовникът отмерва… тишина. А пукнато, старинно огледало – поглъща светлината на деня. Завесите са спуснати. И плътни. Отдавна тук е влязла вечерта. Очите ù са старчески. И мътни. Тя все стои на пътната врата… Тревица скубе около чешмата… Или разсажда здравец. И невен. Или изправя колци на домата. …
ЕДНА ЖЕНА КОПАЕШЕ ПРЪСТТА със някаква очукана мотика… Приведена. Беззъба. И сама. Направо по-очукана от дните! Копаеше с набръчкани ръце… И тихо се усмихваше на здрача. Приличаше земята на сърце. А залезът – на огнена погача. Копаеше. Беззъба и сама. С угаснали от времето зеници. Приличаше жената на сълза, изплакана горчиво от къртица. Очите ù …
ВИСОКА ПЪТЕКА Не минавай по мен! Аз…съм тъжна пътека дето ничии стъпки не чака… И случайна сълза… Във очите на всеки, който… нито веднъж не е плакал. Не тъгувай за мен! Аз съм спомен за лято, не опазило юлското слънце… И накуцвам към залеза – с трънче в петата… А денят – се …