ВИСОКА ПЪТЕКА
Не минавай по мен! Аз…съм тъжна пътека
дето ничии стъпки не чака…
И случайна сълза… Във очите на всеки,
който… нито веднъж не е плакал.
Не тъгувай за мен! Аз съм спомен за лято,
не опазило юлското слънце…
И накуцвам към залеза – с трънче в петата…
А денят – се смалява… До зрънце!
Не разпитвай за мен! Аз съм Изгрева мокър.
На разсъмване – пия росата…
А човешките думи – порязват до кокал
на събуждането тишината.
Не пътувай към мен! Бях за някого бездна,
от която… излизане няма!
Аз съм тясна пътека… Която изчезва,
ако не е Пътека за Двама.
Не посягай към мен! Аз съм билка горчива,
дето… всеки не може да пие.
Беззащитно – добра… И невинно – красива…
А в листата – отрова се крие.
Не посягай… Аз мога да бъда огнище!
Но и болка… Която изгаря!
За Поета – поема… Която сам пише.
За осъден – последна цигара…
Аз съм къща, в която Небето нощува.
И в която осъмва Зората.
И пчела неуморна, която целува
ароматния сън на цветята.
Аз съм грях за монаха в пустиня беззвездна…
Аз съм… най-разноликата драма!
За глупака – енигма. За слабия – бездна!
От която… излизане няма.
Не пътувай към мен! Аз така си живея –
като всяка Висока Пътека…
И самотно сред камъните се белея…
Но – не мога да бъда за всеки!
Не минавай по мен! Аз съм стръмна пътека…
И в Земята дъждовно се стичам.
И съм тежка сълза. Във очите на всеки,
който никога… не е обичал.