В ДОМЪТ НА МАМА ВРЕМЕТО Е СПРЯЛО…
Часовникът отмерва… тишина.
А пукнато, старинно огледало –
поглъща светлината на деня.
Завесите са спуснати. И плътни.
Отдавна тук е влязла вечерта.
Очите ù са старчески. И мътни.
Тя все стои на пътната врата…
Тревица скубе около чешмата…
Или разсажда здравец. И невен.
Или изправя колци на домата.
И гледа с четири очи за мен…
Яйца в престилката си е събрала.
Донесла е в котленката млекце.
Череши ранозрейки е набрала –
със сухите, напукани ръце…
В дома на мама – преди изгрев съмва.
Тя става всяка сутрин точно в пет!
И чак до залез крак не си подгъва…
Та, дворът… затова ù е наред!
Тук нищо не променя свойто място!
Откак се помня – мама няма мъж…
А оня паяк, във кьошето тясно –
от памти века – е един и същ.
Усърдно кърпи мрежата си прашна…
По нишките пробягва… И тъче.
В дома на мама малко ми е страшно!
Тук времето… е спряло да тече.
Олющени са старите тапети…
Таванът е напукан… Няма мъж!
Сивеят излинелите пердета –
прокъсани. Като небе след дъжд.
Едно кълбо канап е все на прага –
да връзва избуялите лози.
Все прежда някаква мотае, спряга…
И все едното ù око сълзи.
Мекиците са винаги в неделя.
Със сирене. И лучени перца.
А на стената, в рамки пожълтели –
портретите на моите деца.
Децата ми не са деца отдавна…
Но тя не проумява този факт.
И час по час звъни – дали са гладни…
Че е сварила супа. От спанак.
След залез тя заключва със синджира.
Тогава мрак по двора ù мълчи…
А тя прането сутрешно прибира.
И нещо на кокошките гълчи.
Когато не остане, Боже мили! –
от мама нито сенчица – ни звук…
Дано да ми дадеш сърце. И сили…
Да мога, Боже… Пак да вляза тук.
Гълъбина Митева