В ОЧИТЕ МИ ЗАПОЧНЕ ЛИ ДА МРЪКВА –
дошло е времето… да си вървя.
В Душа се влиза само като в църква!
На пръсти. И с молитвени слова.
Прощавай, че пътеките са мокри!
Зарових обич там. И я полях.
Защото… Любовта не търси покрив.
Ни разни вещи. Може и без тях.
От безлюбовие и аз съм пила
горчивата утеха на греха.
И (като теб) тъгата си съм крила
под маската фалшива на смеха…
Сега не търся нищо. Просто пазя
студените стени на своя храм.
Не бих го осквернила със омраза!
Но, и любов не мога да ти дам.
Тя, любовта… Остана при сълзите,
които под клепачите си крих.
Без нея е студено под звездите!
(да можех да те стопля, с този стих)
Тя, любовта… Остана при сълзите.
Зарових я под брезова кора!
Преди да я заровя – бе в очите.
Но ти това така и не разбра.
Прощавай, че пътеките са мокри…
Не ме помни с разплакано лице!
Помни, че любовта не търси покрив.
Тя не живее в къща. А в сърце.
Гълъбина Митева