НЯМА НИЩО, ЛЮБОВ. НЕ ПЛАЧИ. ЕСЕНТА Е НА ПРАГА.

Есента е на прага, любов. И е толкова тъжно!

Че покрива следите ни летни със златен покров…

Няма нищо, любов. Никой не е на никого длъжен.

Всеки тръгва по пътя си, щом се почувства готов.

Есента е на прага, любов. И е толкова тъжно!

Дървесата съблякоха свойте зелени мечти…

Есента е на прага! И няма какво да се лъжем.

Само въглен догаря в сърцето, където бе ти.

Ще останеш сълзата, любов. Дето капе горчиво.

По студените есенни клони се стича сега…

Дето капне – изгаря, любов. Но изгаря красиво!

И превръща в поезия моята светла тъга.

Остани си сълзата, любов! Прекипяла, и тежка…

Прегоряла от мъка, преди да притихне във стих.

Няма смисъл да ровим във минали болки и грешки…

Ти си извор любовен! От който така и не пих.

Есента е в крилете на всички замръзнали птици –

миг, преди – полудели от болка – да свърнат на юг.

Есента е по-тъжна от млада, сиротна вдовица,

дето тъй и не свикна да ляга в ръцете на друг.

Есента е последна надежда, че има пътеки,

по която не капят листа, а никне трева…

Няма смисъл от болката, обич! Ще стигне за всеки.

И любов ще просветне за миг… И какво от това?

И какво от това? Като днес Есента е на прага!

И с очите ми вечер изплаква най-тъжния стих…

Като кротка, ранена Кошута в ръцете ми ляга.

Като извор любовен… От който така и не пих.

Гълъбина Митева