ЛЮБОВТА СИ ОТИВА. В НЕДЕЛЯ, ПО ЗДРАЧ.
Наранена от много човечност…
Подир нейните стъпки – мирише на плач.
А дъхът й – мирише на Вечност.
Любовта си отива – с подути очи,
не изтрила грима си вечерен.
По мълчанието след нея личи –
път към нас няма пак да намери…
Няма скоро да мине случайно, от тук –
тишината с две думи да сгрее.
Само този досаден до болка капчук
под прозореца пее ли, пее…
Любовта си отива! В неделя. По здрач.
А гърбът й е толкова тъжен!
Че от двама – един е безспорно палач.
Който няма да бъде осъден.
И какво че си тръгва? Неделя, все пак!
Има вино. И две чаши. (празни)
Че от двама – един неизменно е враг.
И един – не умее да мрази.
Любовта…На раздяла – какво да й дам?
Тази рокля така й прилича!
Че от двама – един непременно е сам.
А един непременно обича!
Любовта… На раздяла какво да й дам?
Самотата така й отива…
По високите пътища всеки е сам.
И по тесните само сме живи.
Гълъбина Митева