Влизат в живота ни

ИМА ХОРА… КОИТО ВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ТИХО.

ИМА ХОРА… КОИТО ВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ТИХО.
ТЕ ВЛИЗАТ ТИХО, НА ПРЪСТИ! КАТО В ХРАМ. Влизат тихо. От страх да не разбутат нещо. Нещо да не разместят… Да не счупят… Влизат в Душите ни с цялото си уважение към храма… И към всичко, което се съдържа в него. Към всичко, което представлява нашата същност. Към всичко, което сме. Остават… Колкото е нужно. Колкото чувстват, че трябва. Отнасят се с уважение, и разбиране – към нашите чувства, емоции, вярвания, страхове, рани (от свои, и чужди)
Към нашите идеи, убеждения, морални възгледи, житейска философия… Към нашите грешки, нашите истини… Нашия Път – извървян досега. Към нашето МИНАЛО. Към нашето ДНЕС. Към нашите планове за УТРЕ. Към нашите мечти…
Има хора… Които влизат в живота ни тихо.
Понякога дори не забелязваме, че сме ги имали!
Че са били там… В нашия храм.
Тръгват си, пак така – ненатрапчиво, тихо… Както са дошли.
Тръгват си – когато почувстват, че е дошъл момента.
Че са изиграли своята поддържаща роля – в Големия Филм на НАШИЯ ЖИВОТ.
Че са дали – каквото трябва.
Колкото трябва.
След тях… Не остава празнота.
След тях остава… пълнота!
Защото са оставили… ЛЮБОВ.
Толкова, колкото ни е нужна – за да продължим живеенето на живота.
Тях ги помним. Цял живот!
Независимо колко продължава, какво ни носи, и с кого ще го живеем – оттук насетне…
Тях ги помним. Цял живот!
———————————————————————
ИМА И ХОРА… КОИТО НАВЛИЗАТ В ЖИВОТА НИ ГРУБО!
Навлизат брутално, безпардонно, безцеремонно…
Направо нахлуват в него – като тайфун, като опустошително цунами, като ураган…
Те влизат като агресори – през отворената врата на нашия храм.
Защото вратите на храма са винаги отворени за ЛЮБОВТА!
И те влизат – надянали МАСКАТА на любовта, влезли в ролята на любовта, и наметнали… На любовта дрехата.
Защото знаят… че само така могат да влязат.
А после… Събличат дрехата! Тя повече не им е нужна! Нали са вече вътре, в храма. И тогава се развихрят истински!
Разбутват всичко там. Разместват всичко, което не познават, отричат всичко, което не разбират, изхвърлят всичко, което им пречи… Подменят нашите ценности – със свои, ровят навсякъде, подреждат, пренареждат, чистят…
Ремонтират, поправят… Чупят!
Подлагат на анализ, (и оценка!) – нашия живот. Целия ни живот!
Отричат (или осъждат) – нашите чувства, емоции, светоусещане, мироглед…
Отричат (или осъждат) нашите действия, мисли, разбирания…
Отричат (или осъждат) нашите идеи, нашите победи, нашите падения, нашите възходи…
Отричат (или осъждат) всичко наше. И самите нас!
Нашата личност, нашата душевност, нашата СЪЩНОСТ!
На практика – това вече не е нашия храм!
Оказва се, че това вече е нечий чужд храм, нечий чужд живот…
А нас самите – даже ни няма вече във филма.
В Големия Филм на НАШИЯ Живот! – НАС ни няма…
Нито сме във филма, нито сме в храма (храм няма) нито сме… някъде другаде. Просто – НАС НИ НЯМА!
Даже не знаем – къде сме… Никой не знае – къде сме.
Дори и ние самите.
Когато си тръгнат… Обикновено това става, когато всичко е вече разрушено, когато вече няма какво да се руши (нарежда, подрежда, почиства, изхвърля…)
Тръгват си, защото няма вече какво да правят в нашия храм, и в нашия живот… (ако не си тръгнат – ние си тръгваме)
Та, когато си тръгнат – след тях остава… ТИШИНА.
ТИШИНА… В която отчаяно търсим себе си.
И, ако изобщо се намерим – започва едно дълго пътуване… към нас самите. Обратно, КЪМ НАС!
Опитваме се да си спомним – кои бяхме, какво обичахме, в какво вярвахме… Кои бяха приятелите ни, къде са спомените ни, какви бяха мечтите ни… Дълго, и мъчително е – пътуването към себе си (ако изобщо се намерим)
След като те си тръгнат (или ние от тях) – тях също ги помним.
Но, не цял живот!
Тях ги помним… Докато трае търсенето! На това, което е останало от нас… Докато търсим храма (своя храм) под отломките… които са останали от него.
Помним ги – докато го изграждаме отново – парченце по парче, тухла по тухла… Такъв, какъвто е бил. Преди да бъде разрушен. Нашият храм! Докато подреждаме в него – своите чувства, мисли, емоции… Своите вярвания, страхове, надежди, спомени, мечти… Своите приятелства, своите любови, своите раздели… Своите радости, своите скърби, своите сълзи, своите болки… Своята СЪЩНОСТ… Самите себе си! Изгубени – и намерени отново. Всичко, както си е било!
После – забравяме. Когато си върнем храма, и възстановим в него всичко така, както си е било, и си спомним кои бяхме, кои сме, и потърсим и намерим пак в себе си всичко изгубено – ЗАБРАВЯМЕ…. За случая.
И тръгваме нататък… по СВОЯ Път.
Само със себе си. За по-сигурно!
И с вярата… Че сме се научили да разпознаваме – кое е ЛЮБОВТА, и кое – на любовта дрехата.
Дрехата… Онази. Под която може да се крие всичко, което НЕ Е ЛЮБОВ.
Гълъбина Митева