Блог/ Елит-89/ Гълъбина Митева

Уважаеми родители, ученици, приятели!

С голямо вълнение Ви представям една изключителна дама- българската поетеса Гълъбина Митева.

 Тя ще се грижи за публикациите в блога на сайта на Учебен център “Елит-89”.Тя ще е нашият непрекъснат, жив досег с вас.

Гълъбина Митева е родена на 20 април 1966 г. в гр. Оряхово, обл.Враца. Творбите и са превеждани на руски, италиански, 

френски и английски език. Има участие в множество български и чуждоезични алманаси, разпространени в няколко 

европейски държави на съответните езици.Член е на Съюза на българските писатели.Творбите и са отличавани с награди

 в редица литературни конкурси, между които Голямата награда за поезия на издателство „Буквите“ и Първа награда за 

поезия на името на Станка Пенчева. Има хиляди последователи в социалните мрежи, а книгите и се радват на огромен

 читателски интерес. За контакт с поетесата публикуваме телефона и : 0882525161

В творческата си биография Гълъбина Митева има издадени седем поетични книги. „Молитва“ – 1993 г.,

„Пясъчен свят“ – 1997 г., „Време за разпятие“ – 2008 г., „Тази вечер Господ ме целуна“ – 2014 г.,

 „Минавам случайно“ – 2016 г. „Висока Пътека“ – 2018 г. и „Последната капка любов“ – 2021 г.

Приятно четене!

ПО СТЪПКИТЕ НА ДЕТСТВОТО СЕ ВРЪЩАМ…

Нагоре. Все нагоре, по баира.

Пътеката към бабината къща

през сухите треви едва намирам.

 

Там всяка сутрин светели сълзите,

изплакани за мене от росата…

Предяла баба нишката на дните.

Затрупвала я бавно тишината.

 

Тя криела под черната забрадка

косите си, завързани на плитка.

Очите си, изплакани по татко,

че Господ – преди нея го повика…

 

Предяла мъката си. И мълчала.

И чакала ни с татко за вечеря.

А зад прозореца свещта горяла –

по-лесно във ноща да го намерим…

 

Така и не могла да ни дочака…

До него легнала – да си почива…

Угаснала свещицата є в мрака.

Над гроба є пораснала коприва.

 

Без татко ида, но се връщам, бабо!

А думите на гърлото ми спират…

Ни двор, ни керемидка, ни ограда!

Отдавна няма къща под баира.

 

И спомени от детството ми бягат…

В очите ми като стада се стичат.

Къде, по дяволите, беше прага!!!

На мястото му… да си коленича.

 

Не каза нито думичка гората.

С листа невъзмутимо си шумеше –

Изправила снага до небесата

там, дето къщата на баба беше…

 

По стъпките на мъката се връщам…

Прощавай, бабо. Даже не заплаках…

В душата ми е цяла твойта къща.

С един прозорец свети.

И ме чака.

—————————————————————-

ВИСОКА ПЪТЕКА

 

Не минавай по мен! Аз…съм тъжна пътека

дето ничии стъпки не чака…

И случайна сълза… Във очите на всеки,

който… нито веднъж не е плакал.

 

Не тъгувай за мен! Аз съм спомен за лято,

не опазило юлското слънце…

И накуцвам към залеза – с трънче в петата…

А денят – се смалява… До зрънце!

 

Не разпитвай за мен! Аз съм Изгрева мокър.

На разсъмване – пия росата…

А човешките думи – порязват до кокал

на събуждането тишината.

 

Не пътувай към мен! Бях за някого бездна,

от която… излизане няма!

Аз съм тясна пътека… Която изчезва,

ако не е Пътека за Двама.

 

Не посягай към мен! Аз съм билка горчива,

дето… всеки не може да пие.

Беззащитно – добра… И невинно – красива…

А в листата – отрова се крие.

 

Не посягай… Аз мога да бъда огнище!

Но и болка… Която изгаря!

За Поета – поема… Която сам пише.

За осъден – последна цигара…

 

Аз съм къща, в която Небето нощува.

И в която осъмва Зората.

И пчела неуморна, която целува

ароматния сън на цветята.

 

Аз съм грях за монаха в пустиня беззвездна…

Аз съм… най-разноликата драма!

За глупака – енигма. За слабия – бездна!

От която… излизане няма.

 

Не пътувай към мен! Аз така си живея –

като всяка Висока Пътека…

И самотно сред камъните се белея…

Но – не мога да бъда за всеки!

 

Не минавай по мен! Аз съм стръмна пътека…

И в Земята дъждовно се стичам.

И съм тежка сълза. Във очите на всеки,

който никога… не е обичал.

 

 
"Баба Неделя"/Гълъбина Митева/Блог/Учебен център Елит 89
"Баба Неделя"/ Гълъбина Митева/ Блог/ Учебен център Елит 89
НЕДЕЛЯ Е. ТАЗИ СУТРИН БАБА НЕДЕЛЯ БЕШЕ СТАНАЛА РАНО.
ВСЕ ТАКА СИ СТАВАШЕ – ВЪПРЕКИ, ЧЕ ВЕЧЕ НАБЛИЖАВАШЕ СТО… Не, че имаше толкова какво да прави – а така, по навик. Изми си ръцете на чешмичката в двора (така и не се научи да ползва водата, която синовете й бяха вкарали вътре – та, поне зимата да не ползва чешмата на двора) Ползваше я. През зимните месеци я оставяше да капе по малко. Да не замръзва. Не, че имаше нужда – напоследък зимите бяха меки. Приличаха на есен… Но тя никога не забравяше вечер да пусне чешмата. За всеки случай!
Двете кокошки вече бяха излезли от курника, и се мотаеха из краката й. Не ги затваряше вечер, защото не се знаеше коя точно сутрин няма да има кой да ги отвори. Затова те сами си влизаха в курника вечер – а тя оставяше вратичката отворена. И разчиташе Господ да ги пази от лисици.
Пазеше ги! Досега ги беше опазил. Баба Неделя силно вярваше в Господ – и Той досега нито веднъж не я беше подвел.
Изтри ръцете си в бялата кърпа, която висеше на един гвоздей, забит в сухия ствол на изсъхнала праскова, до чешмата. Переше я всеки ден! Не, че имаше нужда – а така, щото нямаше какво да прави… На тия години не са много нещата, които можеш да правиш.
Хвърли две шепи жито на кокошките, и те започнаха да кълват. Някак без желание – а просто, защото трябва да се яде… Житото й го даваше един съсед земеделец. Ей така, без пари, за един хаир – всяка есен й даваше по две торби жито, за двете кокошки…
Утринта беше хладна – нищо, че наближаваше Великден, и пролетта вече дишаше в напъпилите клони на дърветата и в тревата, поникнала между плочките по пътеката…
Тревата тя я скубеше всеки ден. Всеки ден, по малко… Коленичеше на земята, и скубеше по няколко педи по дължината на пътечката зелените стръкчета. Глухарчетата ги оставяше – да има къде пчелите да събират мед. Само зелените треви с остри връхчета скубеше. Те след няколко дни поникваха пак. Силата на живота… В Природата нищо не умира! Включително и човека (но не го знае)
По обяд излезе слънце. Пекна, и стопли студените клони с напъпил живот, и ръцете на баба Неделя. Тя седна на припек, и почисти две шепи леща. Сложи я да ври, и заситни към градината. Всяка пролет правеше две лехи за пипер, и няколко стръка домат. Плюс една леха с лук – за пера, както казваше тя. И тази година трябваше да подготви малката си градинка.
Лехите си стояха направени от миналата година – само отеса с мотичката поникналата тревица и там. Никога не знаеше дали ще бъде жива да ги засади. Ако ги засади – дали ще бъде жива да откъсне чушка, или домат. На тия години нищо не се знае… (то, и на млади нищо не се знае) Но ги правеше. Човек, докато е жив – се надява. Че ще дочака следващото утро.
Наряза зелена мерудия на лещата, и си сипа в малка паничка (изглеждаше като напръстник) Напоследък ядеше съвсем малко. Тя й на младини не ядеше много – затова беше дочакала тия години…
Привечер седна на прага на къщата (обичаше да седи там) Вечерите, в които изпращаше слънцето – посвещаваше на синовете си. Мислеше ги, и се молеше за тях. Молеше Господ да ги закриля! Господ я слушаше… (Господ винаги слуша праведните) Синовете й бяха в Америка, и двамата. Децата им беше виждала няколко пъти – а внучките… Все се надяваше да ги види и тях, поне веднъж! Но не знаеше дали това ще се случи (на тези години нищо не се знае)
Както и на други години…
Не се съгласи да я вкарат в старчески дом преди няколко години, когато бяха си дошли и двамата, по този повод. Уважиха решението й! Добри деца беше отгледала баба Неделя – слушаха я, и й имаха уважение. Напоследък се обаждаха рядко – веднъж годишно, на рождения й ден. В Америка животът е забързан. И не само там.
Седя, докато слънцето се скри зад покрива на съседната къща. Последните му лъчи проблясваха в клоните на дърветата за последно… Някак прощално проблясваха тая вечер.
После притъмня, и стана хладно. Баба Неделя си влезе, и затвори вратата. Никога не я заключваше – защото… Не се знаеше дали ще бъде жива да я отключи сутринта! По тази причина не заключваше и кокошките. Разчиташе на Господ да ги пази. Пазеше ги! И нея, и кокошките… Господ винаги пази праведните.
Заспа с дълбокия сън на добрите хора… И повече не се събуди.
————————————————————————–
НА ДРУГАТА СУТРИН БЕШЕ НЕДЕЛЯ – И ВЕЛИКДЕН. Който тая година съвпадна с рождения й ден. Тази неделя щеше да навърши сто и една. Не ги навърши… Камбаната в селото биеше празнично – не на умряло, а на празник.
————————————————————————-
ВЕЧЕРТА ТЕЛЕФОНЪТ ДЪЛГО ЗВЪНЯ… ОТ АМЕРИКА!
На другия ден… От Америка пристигнаха 1000 долара. Спешно! Съседът, който даваше жито за кокошките – отиде по обяд да ги вземе. Синовете не успяха да пристигнат. Америка е далеко – а, и животът там е забързан… И не само там! ????
————————————————————————–
ХУБАВО ПОГРЕБЕНИЕ СТАНА! Добрите хора имат хубави погребения, ако сте забелязали. Няколко съседки дойдоха с букетчета прецъфтели кокичета и не разцъфнали нарциси – това имаше по това време на годината.
Старата котка не се отделяше от нея, и колкото и да я гонеха – намираше начин да се промъкне между хората и да се сгуши в долния край на ковчега, откъм краката й. Сякаш ги топлеше… После тръгна след траурната процесия. Вървя някъде докъм средата на пътя. После се върна, и седна объркана под разцъфналата кайсия. Сякаш се чудеше накъде да хваща…
Над нея жужаха пчели. И събираха мед от глухарчета…
Кокошките ги прибра съседа. Оня, който даваше житото… Той и без това ги беше хранил последните няколко години…
КОТКАТА? Никой не разбра какво стана с нея… За котката никой не разбра, и не се погрижи. Навярно отиде да си търси друга баба. Всяка котка има нужда от една баба – и обратно! Да се сгуши в краката й вечер! Да се топлят взаимно. И да си говорят.
СЪСЕДИТЕ РАЗПРАВЯХА, ЧЕ СЕ ВРЪЩАЛА ПОНЯКОГА ВЕЧЕР… Ходела по двора. Може би, да види дали баба Неделя не се е прибрала… Баба Неделя не се прибра. И не мислеше вече за котката. В тази неделя, в която не можа да навърши сто и една – беше вечеряла с Господ.
После зачака… Своя ред. Да се върне отново тук, на земята.
В друго време – в друг свят.
Гълъбина Митева
Една жена копаеше пръстта/ Гълъбина Митева/ Блог/ Елит- 89
Една жена копаеше пръстта/ Гълъбина Митева/ Блог/ Елит- 89
ЕДНА ЖЕНА КОПАЕШЕ ПРЪСТТА
със някаква очукана мотика…
Приведена. Беззъба. И сама.
Направо по-очукана от дните!
Копаеше с набръчкани ръце…
И тихо се усмихваше на здрача.
Приличаше земята на сърце.
А залезът – на огнена погача.
Копаеше. Беззъба и сама.
С угаснали от времето зеници.
Приличаше жената на сълза,
изплакана горчиво от къртица.
Очите ù повикаха дъжда.
А ветровете тихо се смълчаха…
Тя ще остави мъничка следа.
Под пръстите ù корените спяха…
Преминах покрай нея като сън.
За миг един си срещнахме очите…
И стана някак си по-светло вън,
преди да са изплували звездите!
Една жена копаеше пръстта…
Цветя садеше – приказна мозайка.
Приведена. Беззъба. И сама.
И онемях! Та тя ми беше майка.
Гълъбина Митева
Блог/Елит-89/Гълъбина Митева/Тази вечер Господ ме целуна
Блог/ Елит-89/Последната капка любов
Блог/ Елит-89/ Висока пътека