НЕДЕЛЯ Е. ТАЗИ СУТРИН БАБА НЕДЕЛЯ БЕШЕ СТАНАЛА РАНО.
ВСЕ ТАКА СИ СТАВАШЕ – ВЪПРЕКИ, ЧЕ ВЕЧЕ НАБЛИЖАВАШЕ СТО… Не, че имаше толкова какво да прави – а така, по навик. Изми си ръцете на чешмичката в двора (така и не се научи да ползва водата, която синовете й бяха вкарали вътре – та, поне зимата да не ползва чешмата на двора) Ползваше я. През зимните месеци я оставяше да капе по малко. Да не замръзва. Не, че имаше нужда – напоследък зимите бяха меки. Приличаха на есен… Но тя никога не забравяше вечер да пусне чешмата. За всеки случай!
Двете кокошки вече бяха излезли от курника, и се мотаеха из краката й. Не ги затваряше вечер, защото не се знаеше коя точно сутрин няма да има кой да ги отвори. Затова те сами си влизаха в курника вечер – а тя оставяше вратичката отворена. И разчиташе Господ да ги пази от лисици.
Пазеше ги! Досега ги беше опазил. Баба Неделя силно вярваше в Господ – и Той досега нито веднъж не я беше подвел.
Изтри ръцете си в бялата кърпа, която висеше на един гвоздей, забит в сухия ствол на изсъхнала праскова, до чешмата. Переше я всеки ден! Не, че имаше нужда – а така, щото нямаше какво да прави… На тия години не са много нещата, които можеш да правиш.
Хвърли две шепи жито на кокошките, и те започнаха да кълват. Някак без желание – а просто, защото трябва да се яде… Житото й го даваше един съсед земеделец. Ей така, без пари, за един хаир – всяка есен й даваше по две торби жито, за двете кокошки…
Утринта беше хладна – нищо, че наближаваше Великден, и пролетта вече дишаше в напъпилите клони на дърветата и в тревата, поникнала между плочките по пътеката…
Тревата тя я скубеше всеки ден. Всеки ден, по малко… Коленичеше на земята, и скубеше по няколко педи по дължината на пътечката зелените стръкчета. Глухарчетата ги оставяше – да има къде пчелите да събират мед. Само зелените треви с остри връхчета скубеше. Те след няколко дни поникваха пак. Силата на живота… В Природата нищо не умира! Включително и човека (но не го знае)
По обяд излезе слънце. Пекна, и стопли студените клони с напъпил живот, и ръцете на баба Неделя. Тя седна на припек, и почисти две шепи леща. Сложи я да ври, и заситни към градината. Всяка пролет правеше две лехи за пипер, и няколко стръка домат. Плюс една леха с лук – за пера, както казваше тя. И тази година трябваше да подготви малката си градинка.
Лехите си стояха направени от миналата година – само отеса с мотичката поникналата тревица и там. Никога не знаеше дали ще бъде жива да ги засади. Ако ги засади – дали ще бъде жива да откъсне чушка, или домат. На тия години нищо не се знае… (то, и на млади нищо не се знае) Но ги правеше. Човек, докато е жив – се надява. Че ще дочака следващото утро.
Наряза зелена мерудия на лещата, и си сипа в малка паничка (изглеждаше като напръстник) Напоследък ядеше съвсем малко. Тя й на младини не ядеше много – затова беше дочакала тия години…
Привечер седна на прага на къщата (обичаше да седи там) Вечерите, в които изпращаше слънцето – посвещаваше на синовете си. Мислеше ги, и се молеше за тях. Молеше Господ да ги закриля! Господ я слушаше… (Господ винаги слуша праведните) Синовете й бяха в Америка, и двамата. Децата им беше виждала няколко пъти – а внучките… Все се надяваше да ги види и тях, поне веднъж! Но не знаеше дали това ще се случи (на тези години нищо не се знае)
Както и на други години…
Не се съгласи да я вкарат в старчески дом преди няколко години, когато бяха си дошли и двамата, по този повод. Уважиха решението й! Добри деца беше отгледала баба Неделя – слушаха я, и й имаха уважение. Напоследък се обаждаха рядко – веднъж годишно, на рождения й ден. В Америка животът е забързан. И не само там.
Седя, докато слънцето се скри зад покрива на съседната къща. Последните му лъчи проблясваха в клоните на дърветата за последно… Някак прощално проблясваха тая вечер.
После притъмня, и стана хладно. Баба Неделя си влезе, и затвори вратата. Никога не я заключваше – защото… Не се знаеше дали ще бъде жива да я отключи сутринта! По тази причина не заключваше и кокошките. Разчиташе на Господ да ги пази. Пазеше ги! И нея, и кокошките… Господ винаги пази праведните.
Заспа с дълбокия сън на добрите хора… И повече не се събуди.
————————————————————————–
НА ДРУГАТА СУТРИН БЕШЕ НЕДЕЛЯ – И ВЕЛИКДЕН. Който тая година съвпадна с рождения й ден. Тази неделя щеше да навърши сто и една. Не ги навърши… Камбаната в селото биеше празнично – не на умряло, а на празник.
————————————————————————-
ВЕЧЕРТА ТЕЛЕФОНЪТ ДЪЛГО ЗВЪНЯ… ОТ АМЕРИКА!
На другия ден… От Америка пристигнаха 1000 долара. Спешно! Съседът, който даваше жито за кокошките – отиде по обяд да ги вземе. Синовете не успяха да пристигнат. Америка е далеко – а, и животът там е забързан… И не само там! 
————————————————————————–
ХУБАВО ПОГРЕБЕНИЕ СТАНА! Добрите хора имат хубави погребения, ако сте забелязали. Няколко съседки дойдоха с букетчета прецъфтели кокичета и не разцъфнали нарциси – това имаше по това време на годината.
Старата котка не се отделяше от нея, и колкото и да я гонеха – намираше начин да се промъкне между хората и да се сгуши в долния край на ковчега, откъм краката й. Сякаш ги топлеше… После тръгна след траурната процесия. Вървя някъде докъм средата на пътя. После се върна, и седна объркана под разцъфналата кайсия. Сякаш се чудеше накъде да хваща…
Над нея жужаха пчели. И събираха мед от глухарчета…
Кокошките ги прибра съседа. Оня, който даваше житото… Той и без това ги беше хранил последните няколко години…
КОТКАТА? Никой не разбра какво стана с нея… За котката никой не разбра, и не се погрижи. Навярно отиде да си търси друга баба. Всяка котка има нужда от една баба – и обратно! Да се сгуши в краката й вечер! Да се топлят взаимно. И да си говорят.
СЪСЕДИТЕ РАЗПРАВЯХА, ЧЕ СЕ ВРЪЩАЛА ПОНЯКОГА ВЕЧЕР… Ходела по двора. Може би, да види дали баба Неделя не се е прибрала… Баба Неделя не се прибра. И не мислеше вече за котката. В тази неделя, в която не можа да навърши сто и една – беше вечеряла с Господ.
После зачака… Своя ред. Да се върне отново тук, на земята.
В друго време – в друг свят.
Гълъбина Митева